Thursday, December 11, 2014

Херодотовата история

                
                Книга I. „Клио“

                Крез бил цар на Лидия. Разказва се, че неговият прадядо (от четвърто поколение) Гигес бил служител на цар Кандавъл. Станало така, че Гигес се сближил с царицата и двамата заедно убили Кандавъл. После се оженили, и така Гигес станал цар.
                Крез бил могъщ и богат; и подчинил гръцките градове по крайбрежието. Интересувал от гръцките прорицалища, и особено почитал Делфийското. Общувал с някои прочути гърци – срещал се с Биант, Питак и Солон.
                По онова време цар на Мидия станал персиецът Кир. Той бил внук по майчина линия на мидийския цар Астиаг. Крез, за да помогне на Астиаг, започнал война срещу персите. Кир спечелил войната: превзел столицата Сарди, пленил Крез и решил да го изгори на клада. Но размислил; и вместо това направил Крез свой съветник.
                Гръцките градове, които дотогава били подчинени на Лидия, минали под властта на персите.
                Кир започнал война срещу Вавилон и успял да превземе града. След това тръгнал на поход срещу прикаспийското племе масагети, управлявани от царица Томирис. В тази война той загинал. Наследил го синът му Камбиз.

                Книга II. „Евтерпа“

                Камбиз започнал война с Египет. Казват, че искал да отмъсти на египетския цар Амасис, който му обещал дъщеря си за жена, но го измамил и изпратил друга вместо нея. В похода на Камбиз взели участие и гръцки войници от Мала Азия.
                Първият човек, който някога царувал над Египет, се казвал Мин. В архивите на египетските жреци били записани имена на 330 царе, които управлявали след него. А преди него, както се твърди, страната била управлявана от богове.
Сред наследниците на Мин най-известни са имената на: завоевателя Сезострис, Протей, който живял по времето на Троянската война, Рампсинит и строителите на големите пирамиди - Хеопс, Хефрен и Микерин. След тях Египет водил тежки войни с други народи: с етиопците на Сабакос и с асирийците на Санахариб.
Някои от последните египетски царе били в общение с гърците. Най-благоприятно настроен към тях бил Амасис.

                Книга III. „Талия“

                Камбиз потеглил; по пътя той разчитал на помощта на арабите, без чието съдействие било трудно да се стигне до Египет. Лесно превзел Мемфис и пленил царя им Псаменит, който наследил трона след смъртта на Амасис.
Камбиз възнамерявал да продължи похода, и да завладее картагенците и етиопците; но тези планове останали неосъществени. Извършил множество престъпления, сред които и това, че наредил да убият брат му Смердис.
               Тогава в Суза бил извършен преврат. Двама братя от съсловието на магите взели властта, като единият от тях се представил за убития брат на Камбиз – Смердис. Срещу тях въстанали седем знатни перси, между които и бъдещият цар – Дарий. Те решили, че първо трябва да отстранят магите; а кой от тях щял да стане цар – това предоставили на случая.
               Така и станало. Магите били убити, а цар станал Дарий. Той имал четири жени. Две от тях - Атоса и Артюстоне - били дъщери на Кир. Тогава персийската империя се простирала от Егейско море до Индия, и от южния океан до пустините източно от Каспийско море.
               По онова време много гръцки градове били управлявани от тирани. Най-прославени сред тях били Периандър от Коринт и Поликрат от Самос.
Поликрат имал един лекар – кротонец, на име Демокед. След смъртта му (Поликрат бил коварно убит от едни персийски сатрап) Демокед попаднал в плен, и успял да стане личен лекар на Дарий и на жена му Атоса. И убедил Атоса да подтикне Дарий да завладее гърците отвъд Егейско море. Надявал се, че така ще успее да се завърне в родината си.
               Така и станало. Дарий отстъпил пред настояванията на Атоса и изпратил кораби към бреговете на Средиземно море, населени с гърци. Те достигнали южна Италия; и Демокед, който бил обещал да бъде водач на експедицията, избягал. А персите се върнали обратно.
               

                Книга IV. „Мелпомена“
                

Thursday, December 4, 2014

Вродените идеи. „Федър“

1.      Изобретяването на писмеността      

Може ли човек да се образова с четене на книги? 

            Книгата, като всеки писан текст, съдържа само част от мислите на говорещия. При това, след като веднъж е публикувана, тя става общодостъпна – включително и за хора, които авторът не познава и с които може би не би желал да говори; или не би говорил по такъв начин.  

*

            Към края на диалога „Федър“ Сократ разказва една приказка (или мит), в която се говори за древния египетски мъдрец Тот, който бил изобретил писмеността. Тот показал новоизмислените писмени знаци на египетския цар и обяснил за какво ще служат те. А царят казал:
“Съмнителна е ползата от това изобретение. С негова помощ хората ще се сдобиват с всякакви слова, и то твърде лесно. Много думи и мнения ще са прочели и ще мислят, че са научили много неща и са станали образовани. Но в действителност те ще знаят само думи и мнения. А какво значат тези думи? Кое е истината в тези мнения? Това как ще се научи?“

Как изобщо се върви към образование? В обсъжданията по важни въпроси (най-напред - дали „ето това нещо“ е добро, красиво, полезно) хората често се натъкват на противоречия, с които не могат да се справят. За едно и също нещо се твърди и едното, и противоположното му. Поради това лесно може да се стигне до убеждението: „Нека всеки говори, каквото желае; всеки нещо знае; всичко може да е вярно.“
Човек, възприел такова убеждение, не може да се образова. Причината е, че той ще отказва да знае истината точно за най-важните неща; и при всеки спор ще се присъединява към онова, което му звучи по-приятно или е изгодно за самия него.


2.      Любовта е нещо вредно. Влюбеният иска да властва

Да вземем въпроса за любовта. Диалогът започва точно с това: учителят по красноречие Лизий написал реч, в която някой убеждава някакъв младеж, че е изгодно те двамата да се съберат като любовници; и то точно поради това, че между тях няма любов. И обяснява:
„Всеки влюбен носи на любимия само неприятности и вреди. Той го ползва просто за удоволствие; всячески го ограничава, за да му бъде винаги на разположение - и така спира развитието му; хвали се навсякъде с тази тяхна връзка, защото иска да го облажават за успеха му; и накрая, когато се насити, го захвърля.
Напротив, невлюбеният не се отнася с приятеля си така. Той му позволява да общува и с други; не говори за отношенията им пред трети лица; не го притеснява с всякакви капризи; изобщо, отнася се към това приятелство разумно. Поради това тяхната връзка ще е по-приятна и изгодна за двамата; и ще продължи по-дълго.“

Сократ похвалва речта на Лизий и отбелязва кое, най-общо, е лошото в обикновената любовна връзка – че страстно влюбеният се стреми да се отнася с любимия като господар с роб. Причината е, че гледа на любимия си само като на тяло – както е нормално да се гледа на един роб.
Но е възможно и друго – влюбеният да обръща внимание на душата на любимия; да гледа на него като на свободен човек.


3.      Любовта е нещо полезно. Животът на боговете и свободните души

И тъй, любовта между свободни хора е може би любов към душата. Вярно ли е това?

Във втората си реч Сократ твърди, че любовта е лудост, изпратена от боговете – и е изпратена за добро. Защото боговете, противно на това, което Омир и други поети говорят, се интересуват от хората единствено заради тяхното добро – за да живеят щастливо. А това може да стане само ако те, доколкото е възможно за смъртни, живеят подобно на богове.
А боговете живеят така. Всяка сутрин те запрягат своите колесници и потеглят на пътешествие по небесния свод. И, издигайки се нагоре, минават отвъд видимото небе и съзерцават невидимите „образи“ – идеите. Това, което те виждат отвъд, не е друго, освен „самото добро“, „самото справедливо“, „самото красиво“. Ето защо те най-добре знаят кое е добро, красиво и справедливо - защото сами и всекидневно виждат тези неща, „по причастност на които“ всяко отделно нещо може да бъде донякъде добро, красиво или справедливо.  И точно това съзерцание е тяхната храна; а не амброзията и нектарът, за които Омир говори. Амброзията и нектарът, разказва Сократ, са храна наистина - но не за боговете, а за техните коне. 

Ето така трябва да живеят и хората, доколкото е възможно за смъртни. Значи всекидневно, от сутрин до вечер, да философстват, което ще рече: да проучват какви са идеите, какво може да се узнае за тях.
Техните души така и са живели в отвъдното, преди да се съединят с тела. Но по някаква причина, на една от обиколките, водачът на душевната колесница (разумът) не е могъл да се издигне дотам, че да погледне в отвъдното; и поради това е загубил управление на колесницата си. И тя се е свлякла надолу, и цялата душа е слязла на земята.


4. Противоположни значения на думите. Как ораторите си служат с тях

Та за какво е любовта?
Излиза, чя не е отправена към душата, а към нещо в тялото и нещо в душата – и то се нарича „красиво“. Когато падналата душа гледа към някое красиво лице, тя си  припомня онова – „самото красиво“, което някога е видяла, но поради падането си долу вече не вижда; и я обхваща желание да се върне към него.
Човекът в плът не вижда пряко душата на любимия си. Ако я виждаше, казва Сократ, любовите между хората щяха да бъдат несравнимо по-силни: поради това, че душата е нещо несравнимо по-чисто и красиво от тялото. Но все пак разумният влюбен се досеща, че любовта му е насочена към самото красиво. И поради това, след като е бил привлечен от външността на любимия, той започва да се вглежда (вмисля) и в душата; и се стреми да помогне на тази душа да става все по-красива - така както и всеки влюбен просто в лице и тяло би желал да не само да останат красиви, но, ако е възможно, да стават все по-красиви. При тялото това не се случва с годините; при душата обаче е възможно. И според така философстващия всяко образование служи за това – за  разкрасяване на душите, чрез които влюбените вървят към красивото.

*

И тъй, в този разказ-размисъл на любовта Сократ твърди, че:
1) има идея-образ на красивото, вложена във всяка душа – да допуснем, поради връзката й с него преди раждането; и
2) думите имат различни значения, понякога противоположни; и ако хората не знаят това, те влизат помежду си в празни спорове, при които единият настоява на едното значение на думата (любовта е стремеж към красивото в тялото“), а другият – на другото (любовта е стремеж към общото между красивите неща, към истината за красивото и към „самото него“).

Но изпадането в празни спорове е по-малката беда от незнанието на значенията на думите. По-голямата е, че на основата на тези двусмислия се появява „лошата реторика“ – значи, способността лесно да убеждаваш хората ту в едно твърдение, ту в противоположното му.
Убедителността на такова говорене идва от това, че думите наистина имат противоположни значения.  Хората не разбират откъде идва тази убедителност, тъй като не знаят за тях, а си мислят, че щом думата е една, тя трябва да има и едно значение. А за значенията се узнава чрез делене на общото понятие (любовта е налуден стремеж към нещо) на видове (любовта е стремеж, от една страна, към нещо телесно, а от друга страна - към нещо безтелесно).


5. Изворът на знанието е самата душа

Но истинско, живо знание (а не просто осведоменост за думи и мнения) може да се придобие само така – чрез размисъл, при който понятията се обединяват според общия си род и разделят според различните си видове.

Този размисъл не може да се научи от книги. Способността за него е вложена в душата и той трябва да се извършва в същата тази душа – и най-добре под ръководството на някой, който вече е напреднал в него.
Това е онзи „философ-диалектик“, за който Сократ казва: „... и ще вървя по следите му като след някой бог...“ (266 c)